Гангста рап 2 – коментар от Александър Андреев
17 април 2008
Тази стенограма като огледало отразява провинциализма, разгащеността и моралния релативизъм, с които е обзаведено всекидневието на мнозина български управници и правоприложители. От генерал Танов, разбира се, не може да се очаква, че ще омае парламентарната комисия и по-сетнешните си читатели с изящна реторика, с висок стил и с прецизен наратив. Неговата работа е била да лови бандитите. Но вълнуващият му диалог с комисията на моменти те кара да се чувстваш не под покрива на висшия законодателен орган на страна-членка в ЕС, а насред мегдана в някакво забравено от Бога и непоправимо подминато от модерността затънтено селце. Трогателното използване на малки и дори на умалителни имена (Васко, Ивайло, Вальо, Павлин, Тони, Весо, Дъбката и пр.) не само създава провинциален уют, то внушава и нещо леко смущаващо: тука на мегдана, ние сме все свои хора, знаем си и кътните зъби, нищо, че
едните са стражари, а другите апаши
В тази графа „неглиже” влизат още братя Галеви, Златко-Баретата, Тони-Мамата – все членове на българския истаблишмънт редом с Големия и Малкия Маргин и блаженопочившият бай Миле, които тези дни отново привлякоха вниманието на просветената общественост. (Да не отваряме пък дума за ширналата се като нива селско-стопанска метафорика, в която е затънала същата тази общественост под мотото „Я елате, пиленца, при батко!”)
Когато четеш стенограмата, неизбежно те наляга и още едно подозрение: тук
всичко е приблизително, а границите – размити
Появяват се някакви имена и хора (кой, по дяволите, е Артур?), за които така и не става ясно от добрите ли са, или от лошите. Разни неща се вършат в „устен порядък”, към фактите често се лепва по някое „мисля, че”, а важни държавнически мисии се осъществяват в колата на път от Русе към София или пък на басейн „Спартак”. Читателят отново изпитва приятното чувство на провинциален уют и патриархална топлина, но това май не е най-здравословната атмосфера в една правова държава. Защото в една правова държава, мисли си наивно авторът на този текст, министрите не си позволяват словесна разгащеност, политиците не сядат край една маса с бандитите, а полицаите не се тупат по раменете с „Баретата”, „Мамата” и останалите представители на съвременния бестиариум. Така опитът да се обясни всичко това на един външен наблюдател (който обитава такава правова държава), обикновено спихва до две банални и обезкуражаващи констатации:
Първо: в България вече никой не може да различи стражарите от апашите. И второ: в България вече никой не знае къде свършва мегданът и къде започва държавата.