Моята книга на 2010

Всяка книга има право на читатели; всеки читател има право на най-доброто. Само че коя книга е добра и коя не, щом ти харесваш една, а аз друга, или пък ти се захласваш по някой автор, който аз намирам за непоносим? От този неразрешим спор черпят своя изкусителен авторитет всевъзможните класации и бестселъри, нашите шамандури в океана на литературата. От нас се иска малко: да потиснем недоверието си и повече или по-малко драговолно да се отдадем на илюзията, че четем най-доброто. Удобството на чуждия избор е изкушение, на което малцина устояват.

Краят на годината е по традиция време за обзор и равносметка. Но в следващите минути ние няма да ви занимаваме с класации, със съвети или препоръки, а просто ще ви разкажем за книгите, които (пре)прочетохме и които ни доставиха най-голямо удоволствие през изминалата година. И за които ще ни бъде приятно да си спомняме и през новата. Което може би означава, че сме избрали най-доброто - за себе си, а защо не и за вас. (С.Г.)

***

Книгата не е мъртва, казва Александър Андреев след прочита на „Милениум” от Стиг Ларшон:

Без гузни интелигентски увъртания ще си призная, че моята книга на годината съвпада с избора на огромна читателска публика по цял свят: криминалната трилогия „Милениум” на шведския журналист и писател Стиг Ларшон, който за голямо съжаление на тези десетки милиони не доживя световния си успех. Защо харесвам „Милениум”?

Първо, защото в момента този тип висока тривиална литература почти няма конкуренция от страна на така наречената „сериозна” художествена белетристика, която, мисля си, е в криза на жанра - просто липсва нов тип разказване, което да възбуди уморения и претоварен читател.

Второ, Стиг Ларшон успява не само да сглоби много сложни и напрегнати криминални сюжети, но и да ги закачи за убедителни характери, за едно класическо повествование и за една разгърната социална картина, които по нищо не отстъпват на най-добрите образци на европейския литературен реализъм. Героинята на Ларшон Лисбет Саландер със сигурност се нарежда сред най-интересните литературни характери, на които съм се натъквал през последните години, а „портретът” на днешна Швеция, който възниква в романите, ме привлича и ми харесва като картина от стар майстор.

И трето, Стиг Ларшон ме успокои, че книгата не е мъртва. При всичките интернет, гугъл, фейсбук, социални мрежи, смартфони, електронни книги и вестници, трилогията „Милениум” просто изисква да държиш книгата в ръце. А това уж отмиращо усещане е много приятно.

***

Емануил Видински преоткрива удоволствието от една вечна книга - „Лолита” от Владимир Набоков:

Тази година за мен не бе толкова богата откъм хубави прочити на нови или стари книги, но въпреки това мога да откроя една, която ми достави истинско удоволствие. След като прочетох „Лолита“ на Владимир Набоков на 22-годишна възраст, миналото лято реших да я препрочета. Бяха минали десет години и очевидно това време беше променило много. В мен, разбира се. Не в книгата. Фантастичен език, увлекателен стил, дълбочина на словото и изказа. Набоков е от типа писатели, които бързат бавно. Пише редовно, с упоритост и постоянство, не изпитва трудности, премерва изреченията на вкус и тежест по примера на Гюстав Флобер. Но от това нищо не се усеща, докато четем романа. Лекота и майсторство, умело сюжетиране и вдъхновение личат от тези няма и 370 страници в последното българско издание, дело на изд. ФАМА.

Владимир Набоков е може би най-несимпатичната ми писателска фигура изобщо. Няма как да харесвам човек, който нарича Томас Ман „смехотворен“ и, ако не се лъжа, „треторазряден писател“. Да не говорим за мнението му за Достоевски. Но, както отдавна знаем, авторът е съвсем мъртъв и текстът сам е автор на себе си. А и от художественото слово на Набоков струи толкова светлина, независимо дали говорим за „Лолита“ или останалите му романи.

***

Една пародийна версия на Промяната и един телохранител, който изглежда някак си познат. Стоян Гяуров за “Цинкограф” от Владислав Тодоров:

В навечерието на `89 Батко Стаменов става излишен и е изритан от ДС. Но Батко чете списание “Космос” и решава да си отмъсти. С една проста и гениална идея - като клонира ДС. Той “ецва” успешно органите, ала от получилата се перфорация плъпват вируси, които разяждат приятелския му кръг, държавата, обществото. Батко, цинкографът с жълтата вратовръзка на черен пепит, който тайничко се блазни от мисълта, че докато прави зло, прави всъщност добро, се оказва излъган: доброто и злото са извън възможностите на постмодерния диверсант, чиито саботажи са халосни заряди в едно обкръжение, в което абсурдът надминава и най-лудите му експерименти, подсказани от “Космос”, списанието, което “държи подрастващите встрани от онанизЪма”. С уникалната пародийна версия на Промяната, развита в “Цинкограф”, българският роман прави крачка, доближаваща го до световните традиции на фарса и абсурда.

Но преди всичко това е една неистово, задушаващо смешна книга, в която “възпаленият” език на Владислав Тодоров е намерил своя оптимален сюжет. Както например в следната миниатюра: “Тодор Живков под домашен арест на мекия си задник седеше, зад дебели очила на парцали мигаше, мръсните си чорапи кърпеше, лукче смучеше и криво-ляво душата си пускаше. До него в кимоно телохранител с тъгуващ поглед седеше и ушите му месеше.” Познахте ли телохранителя?

***

Житейските драми започват тихо и неусетно, нашепва в "Четирите годишни времена" Шандор Мараи, любимият автор на Цветана Карталева:

"Не е достатъчно само да си спомняме. Трябва да се научим и да забравяме." Думите са на Шандор Мараи - унгарски писател, преоткрит през последните години, който за мен е един от най-добрите разказвачи на миналото столетие. Преди няколко години го открих за себе си и оттогава съм му вярна. Нито една негова книга не ме е разочаровала. Затова всеки път, когато случайно открия негова книга в книжарницата, я купувам, без да знам за какво става дума. Сборникът с брилянтно написани миниатюри, озаглавен "Четирите годишни времена", включва разговори на автора със самия себе си, в които той осмисля живота и миналото си, както и негови размишления за значението на изкуството.

Шандор Мараи обича природата и пътуванията по света. В своите фрагменти и къси есета той се опитва да осмисли безбройните си пътувания и книгите, съпътствали живота му. Роденият в началото на миналия век автор минава елегантно през събитията и срещите на своите 89 години, и сякаш пред нас се сменят картини от сезоните на един дълъг живот. Майсторството на Шандор Мараи е в прецизния баланс между емоциите от преживяното и интелигентното обагряне на събитията. Душевността на меланхоличния и често неразбран буржоа е магията, която ме връща винаги към него. "Значимите драми в живота започват тихо и неусетно", казва Мараи. Така започват и неговите книги.

***

Още една стара нова книга. В Ню Йорк Биляна Михайлова попада на „Едноетажна Америка” от Илф и Петров:

При мен се случи да съвпаднат пътуването на годината и книгата на годината. 74 години след Илф и Петров обиколихме част от местата, посетени от тях по време на 10-седмичната обиколка с Форд из Съединените щати. И от руския квартал на Ню Йорк „Брайтън бийч” се сдобих с най-новото и най-пълното издание на „Едноетажна Америка” - последния шедьовър на тандема. Съвсем нов продукт на амбициозното издателство „Текст”, сътрудник в което е дъщерята на Илф Александра, която именно е подготвила книгата за издаване и е добавила и направените от Илф снимки, и писмата, разменяни между двамата и техните съпруги по време на дългото пътуване.

С което наистина картината става максимално пълна, от което не е да няма нужда - като се има предвид колко пъти през годините книгата е била забранявана и съкращавана. Бих казала и - че е несправедливо пренебрегната на фона на „Златния телец” и „12-те стола”, в България, например, е издавана последно /а може би и първо/ през 1969. И както не можем да се правим, че не забелязваме реверансите, направени за да видят все пак бял свят в Русия впечатленията на двамата, командировани като кореспонденти на „Правда”, така много повече важно и забележително е колко голяма част от написаното остава в пълна сила и до днес, включително едноетажността. Америка през очите на Илф и Петров е книга, която бих сложила на всеки от близките си под елхата.

***

Чарът на една философска биография. Бисерка Рачева за “Валтер Бенямин” от Жан-Мишел Палмие:

Ако четенето е приключение, моите приключения през 2010 бяха няколко. Но тъй като съм приканена да избера само едно от тях, избирам книгата на Жан-Мишел Палмие “Валтер Бенямин”, с подзаглавие: Вехтошарят, ангелът и гърбушкото. За да я прочета, ми трябваше близо месец; иначе казано, тази книга беше приключение и в прекия смисъл на думата, защото ме накара да се “преборя” с близо 1300 страници текст.

Коварството й се състоеше в това, че въпреки мамонтския обем, не ми доскучаваше, напротив, караше ме да чета още по-внимателно. Валтер Бенямин е, разбира се, сам по себе си забележителна личност, но с Палмие е случил и на забележителен биограф; той представя известния философ с нескрита симпатия и същевременно от критична дистанция. Имам слабост към биографиите, признавам, само че тази поставям в личната си класация на по-видно място. Допадна ми умението на Палмие да тълкува и подрежда фактите, още повече ми допадна умението му да ги навързва в увлекателен разказ.

„Изключителна книга - писа френският “Либерасион” - след нея Валтер Бенямин вече няма да бъде четен, както досега.” Възможно е. Мен лично тя ме накара да извадя от шкафа съчиненията на Бенямин, които отдавна не бях отваряла. Добра ли е книгата, кара те да търсиш още приключения. Какво по-точно мерило за качеството й?

***

Във Вашингтон Васил Шопов открива един балкански агент и плейбой, когото среща отново в „Кодово име Триколка” от Ръсел Милър:

Това е биографията на Душко Попов. Не, не е българин, както първоначално си помислих, а сърбин. Натъкнах се на името във Вашингтонския "Музей на шпионажа", където България е представена само с един експонат - български отровен чадър. А Душко Попов е белградски адвокат, заможен плейбой, еднакво мразещ фашисти и комунисти. Най-успешният двоен агент по време на Втората световна война успява да заблуди Абвера на нацистка Германия и да захранва райха с подправена информация, подготвена от британското разузнаване.

Пикантното е, че германската тайна служба не само финансира чрез мнимия си агент Душко голяма част от операциите на британските "колеги", а и луксозния, разгулен живот на двойния агент Попов. В Лисабон сърбинът се запознава с писателите Греъм Грийн и Ян Флеминг, всъщност негови колеги в шпионажа по онова време. Ян Флеминг е впечатлен от успехите на Душко сред прекрасния пол и според мнозина Душко Попов става прототип на героя му Бонд. Джеймс Бонд.

Не толкова впечатлен от Попов е шефът на американското ФБР Хувър, който няма доверие на този "балкански плейбой". Когато Попов изпраща информация за предстоящото японско нападение срещу Пърл Харбър, обичалият да се изявява в женски дрехи супер-полицай не му обръща никакво внимание. И съответно не е предотвратена кръвопролитната японска атака. Душко Попов, с причинените му от нервното напрежение 11 язви в края на войната, все пак щастливо доживява 69-годишна възраст на Западното крайбрежие на САЩ. Красивата му жена Джил е с 32 години по-млада от него.

Автори: Стоян Гяуров, Александър Андреев, Емануил Видински, Цветана Карталева, Биляна Михайлова, Бисерка Рачева, Васил Шопов