Свобода или хляб

В тези дни - около 10-ти ноември, медиите неизменно се обръщат към старите, популярни лица на прoмяната. Лицата, иконите или символите, защото е пресилено да се каже българските дисиденти. В България те бяха малцина, далеч под критичния минимум, което чуждите наблюдатели неласкаво обясняват с някои особености на националния манталитет. Изфабрикувани дисиденти постепенно изтикаха автентичните на дъното, маргинализираха ги и ги превърнаха, вторично така да се каже, в жертви на епохата.

В такива дни се говори на едро, с метафори и оси. Потърсен за мнение, бившият президент Петър Стоянов отбелязва, че България все още се намира някъде между Правец и Брюксел. Актуалните новини, свързани с АЕЦ “Белене” и с руските газови проекти, ни карат да мислим, че оста е по-дълга и включва Брюксел, Правец и Москва.

Подмяната на промяната

Оцеляло по случайност репортерско тефтерче от 93-та година показва поизтрити, невалидни телефони и позабравени днес имена: Генчев, Савов, Сепетлиев, Дертлиев, Собаджиев, Берон, Лучников, Ескенази, Продев... Някои от тях свършиха чудесна работа за демократизирането на страната, неколцина горчиво разочароваха тези, които им вярваха, други се разочароваха от тежко манипулираните политически и икономически процеси; повечето от тях вече са покойници.

Избледняват и спомените за морето от хора на големите сини митинги. А истинският преход започна малко по-късно, през 97-ма. Днес упорито се насажда образът на лошия и нескончаем преход. Очевидно все още носи изгода поддържането на заблудата, че преходът е виновен, сам по себе си, а не икономическият крах на една тоталитарна система, който доведе до политическа промяна и последващ мъчителен и криминализиран процес на трансформация. Ако за нещо ни е виновен преходът, то е, че беше предпоставен, а този очевиден факт дълго убягваше на така наречения целокупен народ.

Днес всички поколения се чувстват жертви на прехода и всяко от тях има свои основания. “Народът ни, както стана дума, е повече зрител, отколкото актьор на историята си, и на 10 ноември една външна ръка напъти неколцина местни велможи да обърнат пясъчния часовник”, пише в своя коментар Иво Христов от в. “Сега”.

“Думата ми тук е за възрастта, която беше част от началния капитал на промените. Старостта беше пасив, зрелостта - относително предимство, а младостта (да си около 20 към въпросната дата) се оказа особено тежка екзистенциална драма. Поколение, което изневерява на призванието си да моделира обществото според своите ценности, Ортега и Гасет удостоява с присъдата "поколение дезертьор".

Поколение дезертьор

"Дезертирането" бива разнообразно: емиграция, безмълвна асоциалност, конформизъм в рамките на наследените порядки. Според Ортега и Гасет "това дезертиране" не остава безнаказано. "Престъпното" поколение се влачи през съществуването си вечно несъгласно със самото себе си. Животът му е "провал", песимистично завършва авторът.

Не, животът не на всички 40-годишни в България е провал. Но емигриралите са много, много повече. И това навярно е най-образованата и предприемчива част от това поколение. В България е прието всички да се оплакват - едни от самия преход, други от режисьорите на прехода, трети, просто така, против уроки.

Както отбелязва Иво Беров във в. “Седем”: “От двадесет и кусур години българите имат право на избор. Тези двадесет години са най-охулваните години от българската история. По-охулвани дори от турското робство. Може би защото се оказа, че свободата е зор. Мислене. Отговорности. Имат право да се оплакват хората. А преди нямаха и това право.”

Всяка година по същото време

Еднозначна оценка за миналото не може да има, защото едни са изгубили привилегиите си, други оковите, а трети са направили много пари. Те, кой знае защо, най-шумно се и оплакват, държат висока морална нота и поддържат носталгията жива. По евтиния хляб, почивните станции и забранения, възбуждащ аромат на “Кореком”.

Носталгията е нещо като вечния огън. Като стана дума за него, няма консенсус и за паметника на Съветската армия - за центъра на столицата ли е, за музея ли, и докога войникът с шмайзер в ръка ще доминира над Университета, Народното събрание и Библиотеката. Чуха се различни мнения: не било шмайзер, а било шпагин, и войникът не приличал на Сталин и не бил за музея...

То такъв музей в България, за разлика от другите бивши социалистически държави, няма. Това е съществена отлика, както е различен и броят на дисидентите – преди датата 10-ти ноември, а не след нея. Може би държавата все още си е музей, или по-скоро - резерват на отминала епоха в напълно автентична среда. Една седмица на въпроси и оплаквания, както всяка година около 10-ти ноември.

Автор: А. Пунчева, Редактор: А. Андреев