Атака: повече "селска", отколкото "чест"

Младият селянин Туриду с песен разкрива любовта си към Лола. Преди двамата са се обичали, но когато той отишъл войник, лекомислената девойка се омъжила за коларя Алфио. След това Туриду се влюбил в Сантуца и се e сгодил за нея. Младежът обаче не е успял да забрави Лола. Зазорява се. Весели и празнично облечени девойки се отправят към църквата. Само Сантуца стои самотна и тъжна. Тя е измъчвана от лоши предчувствия — годеникът й все повече я отбягва. (...) Приближава се Туриду. Като вижда Сантуца, той се опитва да влезе незабелязано в къщи. Девойката обаче го спира. Изпълнените й с мъка думи не му правят никакво впечатление. В този момент край тях минава Лола. Тя предизвикателно подхвърля цветето си на Туриду и влиза в църквата. Младежът веднага се спуска след нея. Съвсем отчаяна, Сантуца се опитва да го спре. Тя го моли да се опомни, но Туриду грубо я отблъсква и влиза в църквата. Унизената девойка решава да си отмъсти. Идва мъжът на Лола — Алфио.(...) Разбрал истината, Алфио се заканва жестоко — Туриду няма да доживее до утрешния ден. (Следва оркестрово интермецо.)*

Докато вървяха репетициите за премиерата на „Селска чест“ (25 ноември), по върховете на партията, чиято централа се помещава в сградата на Софийската опера, се разигра сюжет, достоен за подобно либрето.

Регистрация на героите

Лидерът Туриду с песен разкрива любовта си към Лола, млада депутатка, която преди това е била любима на доведения му син Алфио. След като Алфио разбира това, той веднага докладва на майка си Сантуца – законна съпруга на Туриду и, пее се, негова прима с диригентски функции в партията. Следва ария, в която Сантуца стои самотна и тъжна, измъчвана от лоши предчувствия — далаверата на семейното политическо ООД върви към приключване. Измамникът Туриду изхвърля сина й Алфио от поста на зам.-председател и го изключва от партията, а нея самата изгонва от поверения й вестник. Алфио се опитва да му поиска оставката, но изпълнените му с гняв думи не правят никакво впечатление на влюбения Туриду (като изключим съмнението му, че зад Алфио стои не Сантуца, а премиерът – б.а.). Той дотам е обезумял от любов по доста по-младата от него Лола, че – изпява един бивш негов депутат – й купува апартамент на бул. „Витоша“ с пари от държавната субсидия за партията. Съвсем отчаяна, Сантуца изключва мобилния си телефон, но жълтата преса смело я цитира: „Съсипана съм!“. За да отмъсти за предателството спрямо майка си, Алфио обикаля всички сутрешни блокове на телевизиите и се заканва жестоко — Туриду няма да доживее като политически лидер до утрешния ден. (Следва оркестрово интермецо.)

В нашия вариант на „Селска чест“ обаче селското преобладава над честта, а композицията на талантливия Маскани е заменена от скърцане със зъби и грозни словесни тиради, които се изсипват от устите на маскари. Всичко е толкова пошло и жалко, колкото пошъл и жалък е животът на излъчилите (себе)подобни политически представители. Съвсем „българска работа“, която „сякаш по задължение свършва със скандал, за да послужи за позорна регистрация на печалните си герои“ (по Иван Хаджийски)...

Водевил и бутафория

Че проектът „Атака“ ще приключи водевилно, беше ясно от самото начало – преди всичко от фигурата, избрана от задкулисието да го олицетворява. Онова дребно дуче с черна кожена тужурка изглеждаше особено бутафорно, а жестовете му с високо вдигнатата ръка бяха като копирани от громящите фашизма кинопрегледи за парадите на Мусолини и Хитлер, които се прожектираха в някогашното кино „Дружба“, сега „Одеон“.

Впоследствие „Атака“ - тръгнала от едно телевизионно предаване, което изплагиатства името на вестника, издаван от българските фашисти през 30-те години на ХХ век; продължила като коалиция с ултралеви маргинали като Съюза на патриотичните сили и воините от запаса „Защита“, политически кръг „Зора“; и редуцирана в крайна сметка до Дучето и неговите роднини, Българска националпатриотична партия и Национално движение за спасение за отечеството, - съумя да имитира звучна плесница срещу "оядената политическа класа".

Така тя помогна на "врага" ДПС да подкара под строй ромите и традиционния си електорат. "Удари" по опозицията, като я принуди да гласува в един отбор с "неофашисти". Още на следващата година мобилизира и колебаещите се гласоподаватели да се разходят до урните, за да попречат на "Фюрера" да стане президент, и по този начин улесни Георги Първанов да спечели втори мандат.

В края на краищата на фона "Атака" българската политическа класа, която отдавна предизвикваше у "обикновените хора" тежко омерзение, започна да изглежда някак по-приемливо.

"Има нещо гнило"

Но онези 297 000 българи, които я вкараха в 40-ото Народно събрание, за да се сбори с "мафията" и "грухтящите прасета", трябваше да усетят измамата още през юли 2005 г., когато Петър Берон стана заместник-председател на парламента и веднага се разположи зад бронираните стъкла на служебното БМВ. Или малко по-късно - когато Туриду си почиваше в най-скъпата стая на най-скъпия комплекс на българското Черноморие - "Хелена ризортс", след което, по негова молба(!), получи мерцедес и бодигард от НСО. Ако не тогава, те пак имаха възможност да се уверят, че "има нещо гнило", след като обръщението към "прасетата" в Народното събрание постепенно стана "колега", а парламентарната група започна да се дърля за държавната субсидия от 40 хиляди лева.

Постепенно се накупиха служебни коли, роди се и вестник "Атака", който надали разчиташе само на абонамент. Пищните мероприятия срещу "мафията" - митинги, шествия и тържества с докарани от цялата страна симпатизанти, пък удариха в земята дори „автобусите“ на ДПС. И ако с времето съмненията, че „Атака“ играе алтернатива на врага да не получаваха железни доказателства (особено за подпомагането й от Москва), защитниците на "унизените и оскърбените" започнаха  да изглеждат тъкмо като онези воеводи след Освобождението, за които Захарий Стоянов беше написал: "Вратовете им дебели, рубли да броиш на тях"...

Но думата ми не е за политическия промискуитет – неведнъж съм писала как Туриду сменя убежденията си; нито е за Сантуца и Алфио – класически пример как майка урежда сина си, надарен, ако не с друго, с обилен Едипов комплекс.

Тях не ги мисля.

Днес страдающата Сантуца е общински съветник в Столичния общински съвет, а Алфио получава завидна заплата като евродепутат. Туриду пък се е понесъл на вълните на страстта, обзавеждайки с имоти на Лазурния бряг любимата си Лола. Своевременно запасил се с пари, прехвърлени по банкови сметки в офшорни зони, той вече не свиква митинги, нито иска да сваля новините на турски език. Даже и едно молитвено килимче не запалва пред софийската джамия!

Внимавайте с билетите!

Това, което ме интересува обаче, е как тези редки плетки определяха и все още определят нашия живот. Защо фантомите в операта ни подмамиха да си купим билети за най-жалкото им представление? Дали България не е разделена на няколко Българии – малка територия, в която са принудени да съжителстват напълно различни човешки породи. За социално разпадане ли става дума или за трайни социокултурни несъвместимости?

Докато купувам билети за премиерата на „Селска чест“, си спомням какво казваше един герой на Уди Алън след опера на Вагнер: „Иде ми да нападна Полша!“

И тъй като именно Вагнер служеше за фон на предаването „Атака“, веднага вадя листовка с либретото на „Залезът на боговете“:

Скалата на валкюрите край Рейн. Трите порни (орисници) вършат своята безкрайна работа — плетат нишката на съдбата. Те загрижено говорят за наближилия край на властта на боговете.

След това вадя листовката за „Рейнско злато“:

На дъното на Рейн. На Воглинда, Велгунда и Флосхилда е поверено да пазят златното съкровище на Рейн, което притежава вълшебна сила — власт над света. Увлечени в безгрижната си игра, русалките не са и забелязали, че са следени от нибелунга Алберих. Злобното джудже е обхванато от любовна страст и се опитва да прелъсти веселите девойки.

- Ще купувате ли билети или ще се смеете? - пита ме уморената касиерка.

-  Ще купя.

-  Къде?

-  Ако може в оркестъра – казвам.

*Всички цитати в курсив са от „Книга за операта“ на Любомир Сагаев