"Erfinder" des Papiergeldes

В началото на 18 век един безумен опит завършва с фиаско: планът базиращата се на златни и сребърни монети парична система във Франция да бъде заменена с книжни пари и акции се проваля. Така Джон Лоу, откривателят на банкнотите, си навлича много присмех. Френският моралист Шарл дьо Монтескьо например му се подиграва, описвайки измислената от него система като "царство на фантазията".

Едва в края на 18 век теориите на Джон Лоу срещат признание. Британският икономист и философ Адам Смит окачествява неговите идеи като "брилянтни, но фантасмагорични". Австрийският политолог Йозеф Шумпетер причислява Джон Лоу към „първокласните финансови теоретици на всички времена". Как обаче комарджията и осъден за убийство Лоу се превъплъщава във финансов гений и за отрицателно време става най-богатия човек на своето време?

Първо убийство, после богатство

Джон Лоу е най-големият син на златар от шотландския град Единбург. В живота Джон просто прилага своите изключителни математически дарби. След като завършва училище рулетката се превръща в най-добрия му приятел. На нея той светкавично пресмята шансовете за печалба и така финансира своя разточителен живот.

След кавга за една жена той убива в дуел своя конкурент, поради което бива осъден на смърт. Лоу обаче успява да избяга. В годините след бягството си той кръстосва из Европа, прекарвайки вечерите в казината. През деня се посвещава на финансови теории и размишлява върху идеята за парите, като в крайна сметка стига до прозрението, че парите трябва да са в обращение, за да създават растеж. Революционна по онова време е най-вече неговата мисъл, че съвсем не е решаващо паричният кръговрат да има покритие от благородни метали.

Дълго време Лоу напразно се опитва да спечели за своите идеи финансови министри и монарси в Европа, за да осъществи своя експеримент за въвеждане на книжни пари. Едва смъртта на крал Людовик XIV във Франция му открива тази възможност. Новият регент на Франция, Орлеанският херцог, е изправен пред проблем, завещан му от "краля-слънцe” , а именно - страна на ръба на банкрут. Държавните дългове достигат три милиарда ливри. Лихвеното бреме е огромно. За евентуално погасяване на може да става и дума. Обещанието на Джон Лоу дълговете да бъдат ликвидирани чрез печатарска преса изглеждат крайно съблазнителни. През май 1716 годин Лоу получава позволение да основе Banque Generale. Това е първата банка във Франция, която предоставя книжни пари, чието покритие се изразява единствено в обещанието на държавата, че поема гаранция за дейностите на банката.

И планът на Джон Лоу функционира. Лихвите падат. Разгръща се предприемаческа активност. Консумира се, произвежда се и се инвестира повече. Освен това книжните пари могат да се транспортират по лесно от монетите, а и могат да се укриват по-добре.

Стига се дотам, че Джон Лоу получава търговски монопол върху френските отвъдокеански територии в Луизиана и покрай Мисисипи. Тогава се предполага, че в тези райони има големи златни и сребърни находища, макар че никой не е могъл да бъде сигурен в това. Дружеството на Лоу за Мисисипи започва да издава акции. Така се набавят пари за експедициите за злато. Хората се нахвърлят върху акциите като луди. За пръв път акции са достъпни и за обикновените хора. Популярността на Лоу расте с шеметна бързина. Той се сдобива с правата за печат на държавни банкноти. По този начин той всъщност предизвиква един от първите спекулационни балони. През 1719 година курсът на акциите на дружеството Мисисипи се покачва от 500 на 10 хиляди ливри.

Мерзавец или просто луд?

След като обаче не бива открито никакво злато и Луизиана се оказва тресавищен терен без никаква стойност сред акционерите започва да се шири недоверие. Едновременно с това обращението на книжни пари непрекъснато расте. Количеството на банкнотите достига огромни размери, но успоредно с това и инфлацията. През юли 1720 година компания Мисисипи вече е неплатежоспособна, а мнозинството французи - финансово съсипани. Джон Лоу бяга в чужбина и умира в мизерни условия през 1729 година във Венеция.

Историците спорят по въпроса дали Джон Лоу трябва да бъде класифициран като мерзавец или като умопобъркан, пише през 1841 година шотландският публицист Чарлс Маккей. Той смята, че "виновникът за внезапното рухване на системата не е толкова Джон Лоу, колкото хората, върху които бе изградена тази система". Джон Лоу, пише още Чарлс Маккей, не е включвал в сметките си истеричната алчност на цяла една нация.