Карай да върви...

„Стрес-тест“ със сигурност ще стане неологизъм на годината. Европейските банки бяха подложени на стрес-тест, стрес-тест очаква и ядрените централи. Стрес-тест се превърна в магична дума, за която човечеството се хвана – като за спасителен бряг, който ще го спаси от цунамито на финансовата криза и – на атомната катастрофа.

Може ли да се прогнозира бъдещето?

Категорично не, смята авторът на бестселъра „Черният лебед“ Насим Талеб, преподавател по теория на вероятностите в САЩ. Миналото просто не съдържа достатъчно информация, за да отгатнем бъдещето. А човекът е склонен да мисли в рамката „щом нещо не се е случило досега, значи и занапред няма да се случи“. По тази логика например ни обясняват, че АЕЦ Козлодуй е проектирана да издържи на земетресение от 7-ма степен, понеже по-силно не било регистрирано в района. А кой може да гарантира как ще се държи земята утре? И земетресението във Фукушима беше по-силно от очакванията, а никой не бе предвидил, че последвалото цунами ще извади от строя не само електрическата инсталация, но и резервните генератори.

Стрес-тестовете са полезни, защото например дават информация за практиките на банките и правят финансовия свят по-прозрачен, но и те се базират на прогнози: задават се определени параметри и се измерват отклоненията в системата. А кой може да е сигурен точни ли са тези прогнозни параметри, какво ще е нивото на инфлацията или как ще се развият цените на имотите и ипотечните кредити в бъдеще? По същия начин ако в атомния стрес-тест се зададе параметър земетресение от 7-ма степен, българската централа ще се окаже сигурна. Ами ако е от 9-та?

Кой иска да е пуйка в Деня на благодарността?

Талеб дава един запомнящ се пример, с който нагледно обяснява теорията си: една пуйка бива угоявана в продължение на 1 000 дни и през този относително дълъг период пуйката си „мисли“, че това е животът – хранят те и те поят редовно. Докато не идва срядата срещу четвъртъка, когато през ноември в САЩ се празнува Денят на благодарността. Тогава се случва нещо неочаквано за пуйката, а именно – тя минава под ножа. Дали нашите прогнози не се базират на човешкия еквивалент от 1 000 „пуешки” дни?

Най-трудно обаче се прогнозира това, което „се движи“, казва Талеб и не скрива гнева си особено срещу самозвани експерти-икономисти, финансови анализатори, „гурута“ на пазара и други подобни, чийто прогнози обикновено се оказват погрешни. Съмнителни са прогнозите и на още няколко групи. Клиничните психолози, психиатрите или служителите по приема на студенти в университета – всички те оценяват онова „движещо се“ и най-непредвидимо нещо, наречено Човек.

Чета Талеб, наблюдавам процесите в България си мисля, че човешкият фактор там е риск номер едно.

На кого му пука?

Да вземем само трагичните инциденти с деца. Очевидно няма стрес-тест, който улавя „отклонението“ нехайство, небрежност и човешко бездушие. Една и съща е „диагнозата“, когато дете умира след операция от сливици, когато се трови в лагер с вода, предназначена за поливане, или пък когато се дави в басейн на четиризвезден хотел!

Защо човешкият фактор в България изостава тъй драматично? Темата е голяма, но корените на явлението със сигурност тръгват от тоталитарната система, която унищожаваше елитите, а после пък предизвика масовото изтичане на мозъци навън. Много трудно се наваксва унищожената тъкан на едно общество, унищожените прослойки и традиции, унищожените слоеве на духовността. Това е видимо и особено болезнено при младите хора. В сферите, където има пряк човешки контакт – услуги, търговия, ресторантьорство, туризъм - понякога се натъквам (и то при млади хора!) на толкова дълбоко равнодушие, та чак страх ме хваща. Равнодушие към работата си, към другия (клиента), към човека изобщо, дълбоко неуважение към останалите хора. Отсъстват рудиментарни човешки нагласи като отговорност, емпатия, симпатия, респект. Една доста страшничка празнота е заела мястото на човешкото.

Ако иска да избегне нови трагедии, България спешно трябва да инвестира в човешкия си фактор. А какво знае например българското общество за персонала в АЕЦ, за нивото не само на професионализма, но и на моралните и човешки стандарти на хората, които държат в ръцете си живота на милиони други? Този елемент изобщо отсъства от дискусията за атомната енергетика. Чернобил бе човешка грешка. В комплексния, взаимносвързан свят, в който живеем, всички сме в една лодка – грешката на един, може да потопи всички.